Светът е оцелял, защото се е смял! Комшу, куфар?

Светът е оцелял, защото се е смял! Всяка седмица, весела и истинска история!
И така : Глава първа – Куфарна търговия.

През 1990 година падна „желязната“ бариера и много народ се юрна по екскурзии в Турция. За да сме в крак с модата аз и моя приятел Бате Васко започнахме да правим воаяжи до Турция. Натам носехме железария, тръбни ключове, катинари, лагери и всичко, което може да се сетите. Всичко вървеше, заради ценовата разлика тук и там. Работехме на принципа на оня шапшал – Генералния секретар на БКП Минчо Спасов: лев за долар, т.е. тук го купуваш за лев – там го продаваш за долар. Да, но доларът вървеше по 5 лева. Разбирай, че работехме на около 4-500% печалба. Лошото беше, че обемите бяха малки, ама берекет версин, по една заплата на 10 дни правехме. Оттам насам пък носехме дънки, синджирчета, олио, халва и др. за да добавим още нещо към печалбата. Един ден познат ми каза, че добре се харчат куфарите. Викам си, чудесна стока – слагаш вътре багаж и после ги продаваш. За да не бие на очи вземах 3 куфара. На границата турския митничар вика: Ей комшу, „възродителния процес “ не свърши ли? Разбира се, казах и на Васко за печелившата стока. Пътувахме всеки с колата си да носим повече. Тогава нашите митничари ни гледаха с интерес, защото излизаха от летаргията на соца, а и май предчувстваха, че големият поток е пари. За турските – 10 долара беше стандартна тарифа за кола. Заставаме на поляната на Лозенград (турците му викат Къркларели) и започваме работа. Търговията върви добре, ама куфарите не потръгват. Бяхме се разбрали да ги продаваме по 20 долара. След 2 часа алъш-вериш свалихме на 15 после и на 10 долара за да се отървем, щото другата стока я бяхме продали, а трябваше да пътуваме за Истанбул. Там злато и дрехи бяха по евтини. Аз продадох и трите куфара (сигурно щото тайно от Васил ги свалих на 8 долара), а той продаде 2. Тръгнахме с едната кола за Истанбул, другата на паркинг. По пътя ни спира Трафик полис – техния КАТ. Проверка на документи – всичко ни е наред, обаче пискюла вика 10 долара за адет. Васил отказа и почна голямото чакане – ние в колата, ама паспортите у тях. След 30 минути пискюла

идва и вика: „айде от мен да мине – 5 долара“. Тъкмо се зарадвах, когато Васил каза: йок! След още 30 минути турчина идва и заявява: „Айде само 2 долара за чорба“. Бате Васко отвори багажника ., извади торбата с храна и му каза:“ Комшу на ти хляб и кашкавал ако си гладен“. Пискюла получи нервен тик, хвърли паспортите в багажника и ни пожела:“ Ай, сиктир“. До Истанбул приятелят ми си тананикаше весело, че минахме метър. Влизайки в Капалъ чарши мен нещо ме сви стомаха. Васил едва се разминаваше в тесния лабиринт с големия куфар. Казах му да стои тук и да ме изчака, а аз тръгнах да търся тоалетна. Сигурно прекалих с топлата „Тава джигер“ и бързайки да намеря тоалетната, започнах да се потя. Когато бях на косъм да ми е безразлично я намерих. Все едно, че Папата ми отвори вратите на Ватикана. Влизам вътре и абуша на масичката възкликна: „ай завала, чок зор“! Влизам в кабинката, чиято преграда не е до тавана и никъде няма закачалка или пирон. А е зима и аз съм с една шуба лайнян цвят, като тия на пътното. Усещайки, че имам не повече от 10 секунди да изсипя коша

гащите на букаи, а шубата намятам от задния долен край на главата. Кеф! Сексът ряпа да яде! Хубаво ама хартия няма. Викам:- комшу папир! -Таман, вика абуша и идва тътрейки стола. Когато се качи на стола и ме видя-падна. Не знам дали се изплаши или от смях, ама си удари ръката и почна да вика за доктор. Чух да идват хора, дойде и доктор, ама на мен от клечане ми се схванаха краката. Добре, че само си е навехнал ръката и каза на дошлите защо е паднал. Няколко човека се изредиха на стола да видят оня с шубата на главата. Дадоха ми хартията, но от чакането беше позасъхнало та се наложи да ползвам и от техните канчета с водата. Когато излязох от тоалетната имах чувството, че Десети ноември идва за втори път, ама кратка беше радостта ми. На 25 метра виждам една тълпа и полиция, а сред тях и Бате Васко. Като ме видя вика: – „Айде бе каква беше тая тоалетна, я им кажи на тия, че аз тоя куфар го продавам. „Моя човек Васил – брадясал, разрошен и нервен влиза в едно златарско дюкянче 2 на 2 метра, подава напред куфара и казва на сащисания продавач: „Комшу куфар?“ Оня направо е натиснал паник-бутона, мислейки, че тоя тип иска да го обере. Успях да обясня на полицаите, че приятелят ми не е крадец,

нито терорист и ни оставиха. Не можа да го продаде и след пазарлъка тръгнахме обратно. Когато се изкодоших да не се ядосва, защото този куфар вече е ценен – има история Васил ми каза:“ Ако до Лозенград кажеш само веднъж думата „куфар“ ще те сваля от колата.“ Дълго време си го ползваше и гордо разказваше историята на своя куфар. А аз за кенефа мълчах.
Очаквайте другата събота втора серия: „Тези папагали: нихт шпрехен зи дойч.“

Старши специалист по куфарна търговия: Вуйчо Страхил.