Няколко изречения за Босия!

Точно една година след нашето Априлско въстание… Мнозина се възхищават на смелостта на самураите, умиращи като лъвове и орли, потънали в кръв, дим и буря от куршуми и щикове. Красива смърт за смели хора. Възхищаваме се, но не смеем да бъдем като тях. Нямаме ръст, а и сърцата ни се свиват примрели…

Българите няма да защитят Николай Колев – Босия. Защото се страхуват от него. Боят се, че в очите му ще се отрази тяхната примиреност, боязън и търпение. Всеки втори ще ви каже, че Босия е луд. Че е чепат характер и странна птица. Че не прилича на дивен юнак със снага като ММА боец. Вярно е, както е вярно, че ходи без чорапи и няма патъци от змийска кожа.

Босия е бил винаги такъв. Преди десети ноември 1989 г. ДС го изпратила в затвора за несъгласието му с режима на Живков. Днес гладува заради режима на Борисов.

Когато замеряше с домати парламента всички знаеха, че е прав, но не отидоха до него, да замерят и те местоработата на надулите се като пуяци политици. Не отидох и аз, признавам. Мислех, че подобни „солови изпълнения“ не постигат голям ефект. В крайна сметка проумях, че ефект от българските протести няма, защото просто няма истински български протести. Когато се разшават някакви хора, обикновено го правят или заради себе си, или заради някой друг. Не и за каузи. Такива като Босия и шепата смелчаци от БОЕЦ са рядкост. Преселват се в „Червената книга“ – на кой ли му пука…

Повечето бунтове у нас са за заплати, дупките по пътищата, срещу Истанбулската конвенция, липсващи лекарства… Протести за реформи в правосъдието, срещу корупцията, за спазване на човешките права, свободата на словото, на медиите, своеволията на институциите, преследването на инакомислещите – забрави.

Босия, разбира се, не прилича на самурай. Няма и меч. Останала му е волята, която може да мине и за инат. Може да не съм съгласен с някои негови тези, но му свалям шапка за упоритостта и смелостта да се изправи срещу системата. Сам, горд, луд, рошав… Голям.

Политиците ни няма да го разберат. Младите трудно схващат идеите в главата му. Но именно той и майките на децата с увреждания ни показват вече няколко седмици, че думата морал все още не е мъртва. Поне не съвсем. Припомниха ни, че да воюваш за правата си е преди всичко себеуважение.

Красиво е поведението на някогашните и днешните японци. Но като българин си мисля за Караджата, който преди да загине бе отронил: „Една кръв ни остана. И земя, която да я попие…“

Огнян Стефанов