Как празнуваме? Салатката, ракийката и ядене… до припадък!

В годината има няколко дни, които българинът чака с нетърпение. Не за друго, а защото народо психологията ни е такава. Ние сме народ, който обича да празнува не заради самия празник и неговото значение, а заради едно единствено и много по-простичко нещо, което се свежда до салатката, ракийката или най-общо казано – родната трапеза.

Покрай Коледните празници, обаче, дните на празничната (и обикновено претрупана) българска трапеза са нанизани един по един като броеница, защото от Бъдни вечер, та чак до Ивановден можем да седнем на масата и да празнуваме почти без прекъсване. А освен това, да празнуваш големите православни християнски празници в България, си се оказва и доста сложна наука със свои собствени правила.

По празниците хората традиционно купуват храна, която трудно могат да изядат и харчат пари, които често нямат – философия, която се следва трудно, но пък много религиозно.

Времето около празниците може да се сведе до два съвсем конкретни момента – преди и след.

Времето след празниците обикновено започва с „Митичният понеделник“, от който всички винаги сме на диета, но който така и не идва цяла година. След празниците е останало достатъчно голямо количество храна, което със сигурност няма да изхвърлим, защото нека си го кажем – българите никак не обичаме да сме на загуба. Затова огромното количество храна, което купуваме преди празниците, със сигурност трябва да се оползотвори максимално.

Ако времето след празниците се обобщава с едно много продължително „баберкуване“, то преди празниците е малко по-сложно.

Това е така, защото трескавата подготовка тече с пълна пара, а тя основно се изразява във висенето по опашки в магазините и то в последния момент. Причината е, че съвсем традиционно всеки се сеща, че видиш ли, трябва да напазарува за гостите и да се възползва от „портокалите на промоция“ в последния възможен ден. Така опашките в магазините магически се превръщат в по-дълги от тези на Цариградско и трафикът в столицата се мести на закрито. Тогава на дневен ред излиза темата за паркингите и можем често да станем свидетели на спорове от типа „аз първи го видях това място“.

Естествено, винаги може да отидем и да купим онова, което сме забравили (въпреки че нищо не сме забравили), защото „все пак е празник“ и магазините ще продължат да работят.

След като успешно си успял да се пребориш не само за паркинг, но и за намалените луканки (защото кой ще ти пости на Бъдни вечер изобщо), идва ред на приготвянето на празничната трапеза. Приготвя се възможно най-много храна, защото окото и то трябва да се нахрани. Също така е важно коледната трапеза и коледната питка да се заснемат под подходящ ъгъл, защото ако това не се качи във Facebook, значи не се е случило, пък и не може Гошо от съседния апартамент да си мисли, че неговата маса е по-пълна и по-хубава от нашата собствена.

След като сме хапнали, някак сме успели да се доберем до дивана, където научно доказано се храносмила далеч по-добре, особено в хоризонтално положение. Защото „все пак е празник“ и можем да си хапнем малко повече от необходимото и то без да изпитваме особено вина за това, защото ще сме на диета – от понеделник!

На следващия ден задължително трябва да се отиде на църква, защото „все пак е празник“. Това си е традиция по време на православните християнски празници, защото всички го правят. Освен това храмът е едно много удобно място, на което човек може да се види със стар приятел или пък да разбере градските клюки. А и между другото да запали свещ за здраве, защото и другите така правят.

И така идеята за празника се губи. Коледа се превръща в пилешко-свинско-баницо ден. Няма никакво усещане за празник, а се усеща предпразничното бутане по магазините, предпразничното вдигане на цените. Усеща се как ще ни утеснеят панталоните заради няколкото допълнителни килца, които и без това сме прежалили, „защото е празник“. Не се усеща, че е Коледа. Но въпреки това – честит празник. И да ви е сладко!