Преди 50 години БКП спира концерт на “Бийтълс” -през 1968 г!

Kaквo e тoвa, бe? “Бийтълc”!? Щe ви дaм aз нa вac eдни бийтълcи! Kaкви ca тия мaймyнcки тaнци? He ви ли e cpaм? Aкo иcкaтe зaбaвaтa дa пpoдължи – вaлc! Я извъpтeтe eдин вaлc, бe, пoкaжeтe, чe cтe млaди xopa…“ През 1987 година социализмът в България е към своя край, а по родните екрани върви филмът „Вчера“. Режимът вече се пропуква, хората са една идея по-свободни. Но едва ли има цитат, който по-добре да описва тези 50 години на репресии срещу музиката в България. Рокът е анатемосан от режима като „упадъчна музика“, джазът е заклеймен като звученето на буржоазията и класовото различие. Заради касетка на „Пинк Флойд“ може да влезеш в затвора, а за да се сдобиеш дори и със секунда нискокачествен запис на някоя западна песен, трябва да стоиш до транзистора с дни, надявайки се да я пуснат по някое чуждо радио. Годините, в които световната музика е в своя златен век, в България се слушат само естрада, диско и класика. Все ритми, които не могат да те накарат да мислиш против строя, припомня 168 часа. Днес приложения като „Спотифай“, сайтове като ютуб и книжарници, пълни с дискове и плочи, държат цялата музика на света на милиметри от нас и понякога е немислимо да повярваме, че този вид изкуство някога е било ограничавано от Държавна сигурност.Една от стратегическите задачи на репресивната ДС е била да се бори против западното влияние в българското общество, представяйки много от културните, модните и музикалните процеси в света като идеологическа диверсия. Този термин е внесен в оборота на ДС още през 50-те години от СССР, но става особено актуален през следващото десетилетие. Сред методите на идеологическа диверсия ДС включва вражеската пропаганда, с която се популяризират западният начин на живот, западната „извратена музика“, модернизмът в живописта, та дори „диващина в облеклото, прическите, танците и маниерите“. На 5 юли 1954 г. е издаден указ, който забранява слушането на определен тип музика в България. ДС разбира, че на световна сцена се става нещо и затова отрежда на родна земя да не се случи абсолютно нищо. На същата дата Елвис Пресли записва That’s All Right в Sun Studio в Memphis, ала за Краля на рока част от българите, родени още в началото на социализма, научават чак след неговата смърт през 1977 година. През март 1963 г. излиза първият албум на „Бийтълс“ Please Please Me. По същото време е разпратено и първото писмо на ЦК на ДКМС за борбата с буржоазното влияние върху младежта. „Паралелно с джазовата музика вървят и изкълчените танци. С най-голяма сила това се отнася за дошлия от Запад танц туист. Това е един неестетичен, с много динамично темпо танц, който с фигурите си навява еротика и пошлост. Освен това, поради неестествените движения на тялото, той е вреден за здравето на танцуващите“, пишат от ЦК на ДКМС, докато в останалата част от света започва Битълманията. През годините държавната власт се бори с упадъчната музика по различен начин. В началото мерките са тежки – ако слушаш нещо, което е забранено, биваш пребит, убит или пратен в Белене. Но музиката е нещо, което не може да бъде спряно и ДС разбира това. Започва по-лицемерна борба с изкуството. Можеш да слушаш „Распутин“ на „Бони-М“ у дома, но никога няма да я чуеш по радиото или в някоя дискотека. „Полезно би било ръководството на бюро „Естрада“ и Държавната консерватория да организират специална школа, през която периодически да преминават краткотраен курс на обучение сега работещите естрадни изпълнители“, пишат още от ЦК на ДКМС. Именно бюро „Естрада“ дълги години диктува какво ще се случи на българската сцена. Те решават какво ще бъде пуснато по радиото и какво – не. Те определят и съдбата на българските изпълнители Едва ли някой помни времената, в които фронтмен на „Щурците“ не е бил Кирил Маричков, а Георги Минчев. След „Бяла тишина“ обаче ДС решава, че Минчев не е подходящо лице за групата и само поставя на негово място Кирил Маричков, а „Щурците“ дълги години изпълняват музика, продиктувана от властта. Някои техни песни така и не минават през ситната цедка на бюро „Естрада“. Минчев изчезва от сцената, за да се върне години по-късно, вече на възраст и да се превърне в икона на българския свободен рок. Именно тази държавна организация е виновна и за това, социалистическата младеж да слуша кавъри на „Бийтълс“, но с български текст и от роден изпълнител. 60-те години човек можеше да си изпати за какво ли не – ако например е жена и носи панталон, особено цветен, ако носи дълга коса или ако танцува туист. „Уговорихме се с редица композитори и хореографи да създадат наши модерни танци“, разпорежда ЦК на ДКМС. За тях дори танците, които идват заедно с рока, са противопоказни за българското общество. Туистът се появява през 1959 година в Щатите. Срещу него има съпротива от консервативните среди навсякъде по света – възмущението идва от това, че при танца енергично и ритмично се върти тазът, а ръцете напомнят придърпващи движения, което се възприема като грубо еротично. Всеки един танц с изключение на ръчениците, валса, тангото, мазурката и полката се нарича „изкълчен“ и е немислимо да се изпълнява от интелигентни хора. Всички останали, които са решили да „ударят“ по един туист на Чъби Чекър и Let’s Twist Again през 1961 г. или през 1963 г. Twist & Shout на „Бийтълс“, са били заклеймени като „битници“ – индивиди, които не само носят джинси или свирят и танцуват под звуците на „развращаващата съзнанието западна музика“, но и изпаднали фатално под мярата на приличието, която се задава чрез определенията „комсомолец“ или „верен на социализма гражданин“, а съзнанието им е отровено от идеологическата диверсия, за което можеш да се озовеш в Белене. Всеки музикален стил носи със себе си не само танц, но и начин на обличане. След битниците се появяват „хипарите“, които уж не обичат да се къпят и взимат наркотици, „метълите“ с дългите коси и кожени дрехи, външен вид, който също е бил забранен и нарицателното „бийтълс“ – любител на ливърпулския „мърсибийт“ – човек с дълга коса, джинси, „подозрително“ за властта поведение и с носена извън панталона цветна риза, известна в милиционерските времена като „риза-хулиганка“. Да се разхождаш по улиците облечен със „западни дрехи“ също е било немислимо в един период от социализма в България. Само за едно кепенце или чарлстонки могат да те пратят в затвора. Ако решиш да си пуснеш коса, малко по-дълга от определената от комсомола, и да отидеш по този начин на училише, също получаваш наказание и си принуден да я подстрижеш. „МагнИтофонната младеж“ е трън в очите на социалистическия режим, който съставя дори списък с групите, които не могат да бъдат слушани по нашите радиа. Противопоказно е да бъдат слушани където и да било в страната. Такива са Sex Pistols, Clash и Blondie заради пънк и насилие в песните им. AC/DC, Хулио Иглесиас и Kiss за неофашизъм. Pink Floyd пък изкривяват Съветската външна политика, Алис Купър преподава вандализъм, Iron Maiden – религиозно мракобесие, а Van Halen водят антисъветска пропаганда. Тина Търнър пък прегрешава пред комунистическата власт заради изявената си сексуалност. Макар всички те да са безкрайно различни артисти, ги обединява едно – страхът на социализма от тях. Не неофашизъм или пънк плаши родната власт, а всъщност свободата и бунтарството, която тази музика преподава. Но като че ли най-големият враг на комунистическата власт се оказва Ливърпулската четворка. Макар The Beatles все пак да успяват да пробият желязната завеса, тъй като техни песни звучат в СССР, а и Hard Day’s Night е единственият албум на Бръмбарчетата, издаден в Русия, българската милиция направо ненавижда Пол, Джордж, Джон и Ринго. Мрази ги до такава степен, че предотвратява техен концерт в страната ни, две години преди краят на The Beatles да бъде сложен. През 1968 г. в София трябва да се проведе Деветият световен фестивал на младежите и студентите. Очакват се 20 хил. младежи от 138 страни. „Бийтълс“ изявяват желание да участват на събитието, което първоначално е планирано за Алжир през 1965 г., но не се състои заради извършен там военен преврат. ЦК на БКП обаче се заема с мисията да намери начин „да отклони участието на Битълсите“ от форума. И успява. Ливърпулската четворка обикаля почти целия свят. Изнася концерти дори в близките ни, също социалистически страни. Посещават Белград, Букурещ и дори се твърди, че са имали таен концерт в Москва, но така и не стъпват в България. Родните радиа нямат нито една записана тяхна песен, можеш да откриеш техен албум само на черно. Чак през 1979 година за първи път „Бийтълс“ прозвучават в роден ефир благодарение на Тома Спространов и „Пулсиращи ноти“, единственото предаване, което успява да снабди жадния за западна музика българин с „упадъчно звучене“. Рокът най-много страда от ударите на соцрежима Но джазът също бива ограничен. Той дори не се преподава в музикалните училища. Счита се за „музика на класовия враг“. Западна музика не се допуска до родната сцена, но и българските джаз изпълнители също страдат от режима. Александър Николов – Сашо Сладура, певицата Леа Иванова и Асен Овчаров са убити или изпратени в лагер. Още веднага след 9 септември 1944 г. младежта в големите градове и най-вече в столицата започва да организира забави. В София вечер в Борисовата градина на импровизирана сцена се качва Леа Иванова и пее американски песни, хитовете от онези години като „О Тико Тико так“, „Ела на остров Тринидад“, „Чатануга чучо“…, аплодирана от многобройна въодушевена публика. На концертите започват често да идват групи активисти на ОФ. Те грубо разгонват тълпата, дърпат хората за ръкава: „Утре кой ще ти изкарва нормата!“. Накрая брутално свалят певицата от сцената, късат дрехите й и я качват в джипката, за да изчезне в някой от милиционерските участъци. Но едва пусната на свобода, Леа отново намира начин да се върне при публиката си и да я забавлява абсолютно безплатно.Не успява да се спаси за дълго. След няколко години е пратена в лагер, но макар и да не умира там като Сашо Сладура, за нея пише, че е проститутка, лесбийка, пее на английски, живее без брак с музиканта Божидар Сакеларов, а по-късно и с Еди Казасян. Отказват й се участия в турнета, концерти, дори в циркове и селски събори. През 1949 г. заради покана за турне от САЩ е затворена в женския лагер в Ножарево Освободена е само след клетвена декларация, че няма да споменава на никого за престоя в лагера. Въпреки всички тези мерки, българинът не стои далеч от музиката. Тъкмо напротив – намира своя начин да се сдобие с най-популярните парчета на онова време.