Жесток разказ от Буча : Руснаците пиеха и крадяха, а бурятите пиеха и убиваха!

Защо руските военни са залавяли цивилни в Буча, какво са разказали окупаторите за себе си по време на изтезанията, кой наистина е мародерствал и какво се е случвало в мазетата на Буча. Доброволецът Сергей Петренко, който е бил в Буча от първия ден на инвазията и е изпитал от първа ръка какво е плен, разказа за това и много други неща в ексклузивно интервю за агенция УНИАН.

Окупацията на Буча завинаги ще бъде кървяща рана за цяла Украйна. Убийства, престрелки, насилие, грабежи и най-вече необяснима жестокост.

Психолозите могат да твърдят до втръсване, че може да се намери обяснение за абсолютно всичко, дори за жестокостта. Но това не е оправдание, а просто обяснение. Никой здравомислещ човек не може да повярва напълно, че всички тези зверства са извършени от хора. Може ли това да се обясни с живота във вътрешността на Русия, с бедността и липсата на перспективи? Кои в действителност са „освободителите“, които отидоха в Украйна с оръжие?

– Сергей, къде те завари началото на войната?

– В Буча. Аз съм инженер по електроника и работя в Буча по проект за алтернативни технологии. Тъй като партньорът ми е от Буча, там създадохме изследователската си лаборатория.

През първите три седмици след инвазията в Буча бе сравнително спокойно. Ето защо много хора не напуснаха града. По тази причина останах и аз. Имах проект, трябваше да завърша работата си. Някъде нещо дрънчеше, летяха снаряди, но все още цареше някакво илюзорно спокойствие.

– Танкове имаше ли?

– Да, но повечето бяха разбити. Имаше кадировци, които бяха победени при улица „Вокзалная“. Като цяло хората все още се движеха из града по някакъв начин. Разбира се, един или два танка минаваха, но като цяло през първите седмици не се усещаше окупация.

От друга страна, Буча не е три къщи, а голям град, и ако ситуацията се изостри в някой район, това не засяга веднага целия град. Например частта от Буча в близост до „Епицентъра“ е разрушена от експлозиите, но „Лесная Буча“ практически не е засегната.

Като цяло беше сравнително спокойно, ако изобщо може да се говори за спокойствие по време на бомбардировките.

– Как окупаторите се озоваха в Буча?

– На групи. Първо дойде една, после втора, а след известно време – и третата. Всички тези групи се държаха по различен начин и, което е най-интересно, явно не общуваха помежду си. Те нямаха ясна координация и това беше поразително. Сякаш наистина не разбираха какво правят тук.

– Какви отличителни знаци имаха?

Не мога да кажа нищо за идентификационните знаци. Не съм военен и не разбирам. Мога да кажа само, че първите, които пристигнаха в Буча, бяха руснаци. След това дойдоха бурятите. Те се държаха по съвсем различен начин, не общуваха помежду си и ми се струваше, че руснаците се страхуват от тях.

– Каква е разликата между тях?

– Накратко, руснаците пиеха и крадяха, а бурятите пиеха и убиваха.

– А ако не е накратко?

– Средната възраст на руснаците и на бурятите беше между 20 и 25 години. Имаше и възрастни мъже, разбира се, но повечето бяха съвсем млади момчета. Руснаците мародерстваха. Те вземаха всичко, което можеха, от магазините и нахлуваха в апартаментите. Вземаха всичко, което им харесваше, после си тръгваха. Алкохолът се изнасяше в щайги, пиеха всичко. Мобилни телефони, пари, оборудване, дрехи – тъпчеха всичко в кашони и чували.

Те много се страхуваха, че някой ще ги заснеме с мобилен телефон или ще публикува някъде видеоклип, затова първо отнемаха телефоните на хората.

Друг интересен момент: гледаха подозрително всякакви домакински уреди. Помислиха котлето на локалното парно за предавателна станция. Изобщо нямаха представа, че съществуват такива неща. Опитахме се да обясним, не вдяваха.

Накратко казано – те бяха някаква бедна необразована орда. Диви простаци просто!

Търсеха Бандера и не вярваха, че е мъртъв (б. ред. – украинският политик е убит на 15 октомври 1959 г.). Разбира се, това не бяха руснаци от Москва или Санкт Петербург. Бяха момчета, които никога през живота си не бяха виждали бойлер. Бяха все от някакви забутани села, напълно необразовани. Само пиеха… Не, че можеха и да пият!

– Защо да не могат да пият?

– Защото бързо се се напиваха, а после искаха да ги утешават, да си поговорят от сърце и да кажат как са дошли, за да ни спасят. Като изтрезнееха Путин ставаше светец. За тях той е нещо като Волдемор –  име, което не бива да се произнася на глас.

– А бурятите?

– Бурятите са съвсем друга история. Те също пиеха, но пиянството не ги караше да се разплачат, както руснаците. Тогава те натискаха спусъка. Убиваха, брутално, без причина! Просто защото могат. Само защото имат оръжие в ръцете си и знаят, че точно сега, в тази минута, имат предимство.

Те разстрелваха хората по улиците, вземаха пленници, изнасилваха мъже. Бурятите са тези, които направиха всичко това.

Това са просто болни хора. Не можете да говорите с тях, това е невъзможно. Те виждат терорист във всеки и убиват, без да се замислят.

Всички цивилни се разхождаха из Буча с бели ленти на ръкавите. Въпреки това ги застрелваха!

– Само пиеха ли или се дрогираха?

– Не знам. Не видях наркотици и не останах с впечатлението, че някой е дрогиран. Не мисля, че е имало наркотици. Собствената им глупост и алкохолът са достатъчни, за да извършат зверства.

– Видяхте ли телата по улиците?

Да. Някои тела лежажа там със седмици. Виждал съм застреляни хора само защото са били на неподходящото място в неподходящото време. Хората са убивани само за това, че са излезли на улицата да търсят храна.

– Какво беше положението с храната в Буча по време на окупацията?

– Беше трудно. Буча беше абсолютно неподготвена за случилото се. Нямаше електричество, газ, вода и комуникации. Нямаше нищо. Оцелявай както можеш! Ако младежите не успееха да се промъкнат в ограбения магазин в търсене на храна, която все още не е открадната от окупаторите, възрастните хора просто не биха имали шанс да оцелеят.

– Имаше ли медици в града? Можеше ли да се намери лекар по време на окупацията?

– Не знам. Не съм посещавал лекар. Може би е имало такива около болницата, но аз не бях там. Мога само да кажа, че когато първите трупове се появиха по улиците, никой не ги почисти.

– Как попаднахте в плен?

– Работех като доброволец. Карах колело, за да доставям помощ на хората: храна, вода, лекарства. Всичко, от което имат нужда в момента, всичко, с което можех да помогна. Спряха ме, взеха ми всички документи, вързаха ми ръцете и ме отведоха. Заведоха ми в т. нар. „щаб“.

– Имаше ли други задържани там?

– Да, бяхме девет души.

– Знаете ли къде ви отведоха?

– Обикновен апартамент в жилищен блок на четвъртия етаж. Познавам дори сградата – десететажна сграда на „Малиновски“. Накараха ме да се съблека по бельо и гледаха за татуировки. Имам една малка татуировка на гърдите си – зодиакалния знак. Попитаха какво означава това, но не ме биха.

– Храна даваха ли ви?

– Да. Дадоха ми храна и вода. Държаха ме 24 часа и ме пуснаха. Но не си получих документите обратно. Няколко дни по-късно ме задържаха отново. Пак бяха същите руснаци. Заведоха ме в същата къща, само че на друг етаж.

– Какво искаха този път?

– Някой им казал, че съм електронен техник. Искаха да разберат дали съм военен. Но пак не ме биха.

– Колко души бяхте в този апартамент?

– Трима. През нощта дойдоха руснаците, сложиха ми чувал на главата и ми казаха да си вървя. Заведоха ме в друг апартамент в същата сграда. Там имаше маса и алкохол. Казаха: „Ще пиеш с нас“.

– Защо?

– Мисля, че искаха да ми развържат езика. Искаха да разберат какво правя в Буча, каква точно е работата ми. Явно се страхуваха, че имам нещо общо с ВСУ. А може би се страхуваха, че като техник мога да предам нещо на нашите хора, дори и в града да нямаше комуникация.

Но не знаят как да пият! Смесват всичко и пият с кофи. Естествено, веднага се напиват. Следват пиянски сълзи и опити за разговор „от сърце и суша“.

– И какво разправяха?

– Че са дошли да ни спасят от Бандера. След това почваха да реват и да разказват колко им е било трудно – в Гостомел ги стреляли, не им давали да отидат в Киев, не можели да се върнат в Бородянка, защото там били кадировците и не можели да се приберат вкъщи, защото се страхували от всичко, което се движи.

– А вие?

– Мълчах, за да не ги провокирам. Всички бяха с оръжия, кой знае какво ще си помислят пияните. На следващия ден пак ме пускаха. Най-странното е, че ми върнаха телефона, но без сим картата.

– Какво са търсили в телефона?

– Снимки. Мисля, че се страхуваха, че ги снимам. Всички се страхуват от това, поне руснаците.

– Защо не напуснахте Буча след тези задържания?

– Вече беше невъзможно да се тръгне. Нямаше как. Никой от цивилните нямаше възможност да си тръгне. Така че всеки просто се опитваше да оцелее. Някои се криеха в мазета, други – в апартаменти.

Няколко дни след тези странни задържания бях спрян от бурятите. Този път беше много по-трудно. Вкараха ме в БТР и увиха главата ми с тиксо, за да не виждам. Не знам къде ме отведоха. Този път ме пребиха. Брутално и без причина. Пребиха ме в БТР-а, после ме заведоха в някакво мазе.

– Имаше ли хора там?

– Имаше един човек. Изправиха мен и него до стената и ни казаха да вдигнем ръце. Тогава ми дадоха един нож и казаха: „Ако искаш да живееш, убий го. Отказах. Веднага дадоха този нож на другия човек със същите думи: „Ако искаш да живееш – убий го“, и го насочиха към мен. Той също отказа. Бурятите изкрещяха нещо от рода на: „Така или иначе ще умреш“, взеха ножа и се отдалечиха на няколко крачки. Мислехме, че си тръгват. Изведнъж се чу изстрел. Застреляха този човек в главата. Той стоеше на една ръка разстояние от мен и беше убит, защото отказа да ме заколи.

– И какво се случи след това?

– Целият бях в неговата и моята кръв, а по дрехите ми имаше мозък, защото го застреляха в главата. Заведоха ме в някакво мазе, в което имаше много стаи. Там имаше още около двайсет затворници. Не видях никого от тях, само ги чувах. Чувах как ги измъчват и бият. Имаше нечовешки писъци. Чувах как мъже бяха изнасилвани. После имаше изстрели и гласовете замлъкнваха.

– Имаше ли деца там?

– Не. Не чух викове на деца.

– Какво искаха от вас?

– Искаха да знаят защо не се бия. Фактът, че зрението ми е лошо, им се стори слаб аргумент. Удряха ме в коленете. Сега лекарите ми казаха, че капачката на коляното ми е счупена и че се нуждая от операция. Тогава не го знаех, просто цялото тяло ме болеше.

Държаха ме там няколко дни. Нямаше нито храна, нито вода, нито тоалетна. Ако искаш да отидеш до тоалетна, трябваше да го правиш в ъгъла на стаята.

– Как успяхте да оцелеете?

– Не знаех кой ден е. Изведнъж в мазето стана тихо, имах чувството, че съм единственият останал. Беше мъртва тишина. Чух да приближават стъпки. Не знам защо, но веднага разбрах ясно, че съм сам и че този ден ще бъда застрелян. Бурятът спря пред вратата, каза, че всички са отишли някъде на мисия, а той е останал сам и че му е скучно. Знаех, че това е моят шанс. Помолих за цигара и той ми пъхна две цигари под вратата. Запалих, съвзех се и поисках чай, който нямаше как да пъхне под вратата.

– И какво се случи след това?

– Донесе ми чай. Вратата се отвори и аз го ударих с парче арматурно желязо, което стърчеше от стената. Още първия ден го извадих и заострих. Действах бързо, не се поколебах, ударих го и веднага направих крачка назад в тъмния ъгъл. Единственото осветление в мазето бяха фенерите, които носеха на главите си, така че скриването не беше трудно.

Падна на земята, но се оказа, че с него има и друг. Свалих и него. Поне аз така мисля.

– Спортувахте ли? Откъде имаш сили да се справиш с двама военни след дни на изтезания?

– Това не е сила, а адреналин. Не се занимавам със спорт, но физически съм здрав, а като го умножим със страха и гнева, които изпитвах, се получи взривоопасна смес.

– После?

– Излетях от това проклето мазе. Минах през някакви задни дворове. Намерих мазе, в което нямаше никой и намерих буркан с компот. Отворих го със заби, изпих го и паднах от изтощение. Седях в това мазе три дни. Страхувах се да изляза, защото осъзнавах, че може да ме търсят и че, ако ме намерят, ще ме застрелят. От побоите главата ми беше цялата в кръв. Тя бе засъхнала и косата ми беше сплъстена и твърда, приличаше на някаква ужасна кървава шапка.

И тогава нашите момчета дойдоха…

– Сънувате ли случилото се през тези дни, в които сте били в плен?

– Да, през повечето време. След като Буча беше освободен, се опитах да бъда доброволец известно време. Вече не можех да въртя педалите на колелото с болния си крак, затова с моя приятел използвахме колата му, за да разнасяме храна на хората. Но нараняването се оказа по-сериозно, отколкото мислех. Трябваше да отида в Киев, за да ме прегледат. Ще се опитам да спася крака си, но вероятно няма да се възстановя скоро.

– Как са въоръжени окупаторите? Имат ли силна армия?

– Те са въоръжени до зъби, но това далеч не е армия. Дажбите им са с изтекъл срок на годност, сам съм виждал зелените кутии. И в тях има застояли неща, които не бихте яли, колкото и да сте гладни. Но те наистина са въоръжени.

Но има много важни моменти. Първо, те нямат мотивация, второ, нямат дори елементарна комуникация помежду си. Но главното е, че те нямат и една стотна част от духа, който имат украинците. Това не е армия, а банда алкохолици, мародери и убийци. А една банда не може да спечели войната. Те нямат шанс.