Шампан Мадам, или как платих 80$ за една кола!

Светът е оцелял, защото се е смял!                                                                     Всички истории са автентични и се поднасят от участник в тях. В началото на деветдесетте години много хора поради липса на капитал започнаха с куфарна търговия. След една година ходене на 10 дни и много нощи на „Чешма хотел“ (първата отбивка преди Дерекьой), вече решихме да отваряме магазин с моите ортаци. Тъй като вече не са между живите, ще променя имената им. Спомените за по-бедните години, когато спяхме в колите на отбивката, ще останат винаги в мен, както простотиите от службата ми в Кеча. Една вечер, спираме на „Нашия хотел“ и опъваме покривката на предния капак на колата. Докато подреждаме храната и пиенето, бате Ганчо ми вика: “ Стига си солил, бе, мезето побеля от сол!“ Аз не соля – отвърнах му, просто заваля сняг! Сега ми е весело, ама тогава беше студено. Сутринта беше кофти докато си раздвижа схванатите крака и малко по-лошо докато със свалени гащи гледах снега в горичката, както и да не ме изненада някой, докато…! Но след една година работата ни порасна и вече спяхме на хотел всеки петък вечер, когато

ходехме за стока. Една вечер сме седнали в саята (евтина – 20$ за тримата, ама топло и с тоалет) и се черпим на вечеря. Богата вечеря: Две кила ракия, сирене, домати, кашкавал, суджук (не от гербаджийския), „русенско“ и една кисела зелка, която бате Данчо носеше в тенджера и с нея втрещи турския митничар. Тази вечер с нас тримата беше и един приятел. Ще го наричам Армандо, ‘щото общността в Бургас не е голяма. Та, след вечеря третият от „мускетарите“ – Димо предложи да отидем в някое барче да си допием. Армандо и аз се съгласихме, само бате Ганчо каза: „Аз оставам, а вие си вземете по 100 долара и останалите пари ги оставете тука, че да не стане грешка“ – пророк! Тръгваме тримата с такси към обещаното от шофьора хубаво място. След доста дълго пътуване си мислих, че нещо лошо ни се пише и познах. Влизаме в някаква малка дискотека (около 50 места) и сядаме. Вътре само още една двойка и три дами на барплота. Двамата си поръчаха уиски, а аз реших, че поне единият от нас трябва да остане трезвен и си поръчах само кола. По едно време Димо – стар кадър на Океански риболов и клиент на „другарките от бар Саса в Заир, повика сервитьора и му каза, че кани бар дамите на нашата маса. Аз отказах, защото

опасението ми не ме напускаше. Дойдоха 2 и веднага си поръчаха шампанско. Сервитьорът не пропусна да донесе ядки и плодови салати. В 2 часа решихме да платим сметката. Донесе я гарсона и аз гледам, че пише 1‘200$. Не се стреснах, стана ми смешно и казах на сервитьора, че 120$ са много. В първия момент помислих, че не виждам добре от малкото осветление, ама не беше от него. Той държеше, че сметката е толкова. Не ми помогна и констатацията, че такива цени няма и в Манхатън. Когато казах на колегите какво искат – старият морски вълк вдигна скандал, като не спираше с епитетите на сръбски хамалин. Дойдоха обаче още трима от служителите и се озовахме в офиса на Патрона. До 4 часа сутринта продължиха споровете и скандалите. Босът заплашваше с полиция, ама не я викаше. Аз повтарях за Манхатън, а Димо на три пъти скочи да се бие с тримата служители, които стояха прави до вратата. Аз ги разтървавах, а Армандо ми вика: „А бе, що не се сбием, ние арменците имаме да си го връщаме.“ След всяка такава „сесия“ Босът вземаше листа и намаляше цената с по 200$, а аз вдигах с по 20, като бях започнал от 120. Сутринта вече изтощени си стиснахме ръцете на 240$, щото Шампан мадам били скъпи. Платихме по 80$ на човек и ни изпратиха, като национални герои. На връщане мълчим в таксито и Армандо изтърси: „Ми, ако бяхме чукали, трябваше да им припиша апартамента“. На другия ден бате Данчо ни скъса от бъзик. В Бургас, като се видяхме на другия ден ни подари по една бутилка шампанско. „А, мерси, казах – аз съм на кока кола“. За 80$. Ще ми разправят, че в Швейцария било скъпо, а? Ние старите морски вълци от цени не се боим!
Капитан