Войната като удоволствие. Как Путин се влюби в избиването на хора!

Но сега разговорите за стратегически цели спряха напълно: президентът обича да говори повече за самия процес на войната и нейните междинни резултати – придобиването на „нови територии“ – някое селце, напричмер.

Войната за президента се превърна в нещо като компютърна игра – играчът няма специални цели, ценнна за него е самата игра.

Започвайки да воюва, Путин усети вкуса й, хареса му и затова е малко вероятно да седне на масата за преговори в близко бъдеще. За него всичко е стабилно: Боевете в Украйна „продължават както обикновено“, „у нас всичко е под контрол“, „няма въпроси и проблеми днес“ – така сега Путин с нескрито задоволство отговаря на въпросите на журналистите за хода на войната. Със същата самоуверена усмивка той говори за възможността за „заимстване“ на стратегията за превантивен ядрен удар от САЩ. Но президентът говори за перспективите за прекратяване на конфликта (включително чрез преговори) без ентусиазъм.Той подчертава само, че „специалната военна операция“ е дълъг процес.

Въпреки това, в тази продължителност, от гледна точка на президента, няма нищо страшно, тъй като първите „значими резултати“ вече са налице: „появиха се нови територии“ и „Азовско море стане вътрешно море на Руската федерация“, което дори Петър I не успя да постигне.

Разминаването между президент и народ

Преди няколко месеца Путин счете за необходимо да се говори не толкова за процеса, колкото за крайните цели на войната.

Първоначално се говорeше за „денацификация и демилитаризация на Украйна“. Тогава, след провала на блицкриг, системните политици (но не самият Путин) започнаха да говорят за „освобождаването на Донбас“ – тоест териториите на Донецка и Луганска области на Украйна в техните административни граници. Но тази цел вече не беше обозначена след успешното контранастъпление на Украйна край Харков, изтеглянето на Русия от Херсон, както и фактическото замразяване на фронтовата линия в Донецка и Луганска област.

Междувременно руснаците, изправени пред мобилизационни и икономически трудности, все по-често си задават въпроса: защо Кремъл изобщо започна войната? Както следва от резултатите от закрити допитвания, все повече граждани на Руската федерация смятат избухването на военни действия за грешка и искат мирни преговори. Хората не разбират защо трябва да търпят, когато целите на войната са толкова неясни. Кремъл се опита да предаде „конфронтацията с НАТО“ като цел, но всяка конфронтация е процес, а не цел.

И това бързо се разбра в президентската администрация. Властите осъзнаха, че е рисковано да се поставят обществени цели във война, която отдавна не върви според първоначалния план – това е изпълнено с нови разочарования и повишени нива на тревожност. До същите резултати водят и неясните твърдения, че има планове, но изобщо не е необходимо да се разкриват пред широката публика. Политическият блок на президентската администрация не може да намери изход от тази кризисна ситуация за Кремъл, защото просто не съществува.

Удоволствието от процеса

Алтернативен път предлага самият президент – човек, който мрази и не умее да губи.

Той се влюбва във войната като процес и започва да оценява междинните резултати, опитвайки ги върху любимите си исторически персонажи. Това може да се нарече механизъм на изместване: тъй като първоначалните цели не могат да бъдат постигнати, защо да не се насладите на самия процес? Путин става играч в компютърна стратегия: войници, които се превръщат в игрови единици, се „бият блестящо“, „достойно“, „ефективно“ или поне „добре“, а картата на играта се разраства с нови територии.

По правило играчите в такива стратегии имат много прости цели: да не бързат и да счупят рекорди – лични или други играчи. Фактът, че Азовско море стана вътрешно за Русия при Путин, е резултат, който за други играчи, включително самия Петър I, се оказа непостижим. В същото време процесът в компютърната игра е първичен, той се оправдава и е интересен сам по себе си и следователно е пристрастяващ.

Така че войната увлече руския президент: запълва му времето и замъглява целите, поставени в началото на нахлуването в Украйна. Обяснения пред себе си и пред света – какво всъщност исках, когато започнах войната, дали съм успял – не са необходими. Самураят няма цел, има само път. Процесът може да бъде дълъг, но за Путин няма нищо лошо в това. Той се изживява като самурай – в своите учи, разбира се. В края на краищата, според него, „всичко върви както обикновено“.

Просто война и сложен мир

Служителите, които внимателно следят настроенията на президента, вече са се приспособили към новото му отношение към войната.

Самият Путин споменава, че Министерството на отбраната прави всичко възможно да осигури на мобилизираните всичко необходимо. Членовете на правителството съвестно се събират на заседанията на Координационния съвет за осигуряване на войната и Путин активно участва в този процес. Проправителствени общественици играят заедно с президента, говорейки с възхищение колко прекрасно е подредено всичко на фронта в Украйна: „навсякъде има чудесни бани и кухни“ и „златни лекари в полевите болници“.

Редът в инфраструктурата е важен както за феновете на компютърните стратегии, така и за Путин. И накрая, за играчите е важно да имат специални оръжия и единици, напомпани по-добре от тези на врага. Без това няма да е възможно да се постигнат рекордни резултати. Путин също говори за това. Той се хвали с хиперзвукови оръжия („Щатите все още ги нямат, но ние имаме“), след това с ядрени бомби („Имаме тези оръжия в по-напреднала и модерна форма от всяка друга ядрена държава“).

Рисковете от такова отношение на президента към войната са големи. В Украйна умират истински хора, а не компютърни единици. Превръщането на войната в игра е опростяване, което премахва както моралните и етични въпроси, така и обективните трудности от уравнението. Още по-опасна е любовта на президента към войната като процес – тази игра му е приятна и изглежда относително проста.

Но мирните преговори са отказ от това, което носи удоволствие – според Путин „процесът не е лесен и е продължителен“. Така че преговорите са нежелателни за руския президент, особено като се има предвид, че те могат да повдигнат въпроса за отказ от „новите територии“ – неговите играчки. Освен това преговорите автоматично ще върнат Путин към реалността и неизбежно ще изместят фокуса върху вътрешните проблеми.

А на президента отдавна му е писнало от вътрешна политика. Ето защо една дългосрочна война – без цели, в името на самата война – изглежда най-удобният сценарий за Путин. Той ще може да откаже враждебни действия само ако те вече не му доставят удоволствие. Например, ако руските „части“ на фронта понесат нови критични поражения. Докато Путин ще започне да проумява какво се случва. Включително с него.

Андрей Перцев

carnegieendowment.org