Руски войник с признания от Украйна : Като нещастници се опитвахме да оцелеем!

Въпреки че ясно разбира, че го грози затвор, че ще бъде наречен „предател“ и ще бъде отбягван от бившите си бойни другари, Павел Филатиев знае, че трябва да разкрие гнилата сърцевина на руската инвазия в Украйна. Дори собствената му майка го моли да избяга от Русия, докато все още може.

„Не виждам справедливост в тази война. Не виждам истина тук“, казва той на сгушена в ъгъла маса в кафене във финансовия район на Москва, пред The Guardian. Това е първият път,  в който Филатиев лично говори с журналист, откакто се е завърнал от войната в Украйна.

„Не ме е страх да се бия във война. Но трябва да почувствам справедливост, да разбера, че това, което правя, е правилно. И вярвам, че всичко това се проваля не само защото правителството е откраднало всичко, но и защото ние, руснаците, не чувстваме, че това, което правим, е правилно“, допълва той.

Преди две седмици Филатиев публикува на страницата си в социалната медия VKontakte бомбастичен разказ от 141 страници: ежедневно описание на това как парашутният му отряд е изпратен в континентална Украйна от Крим, влиза в Херсон и превзема морското пристанище, копае под тежък артилерийски обстрел повече от месец близо до Николаев и след това как в крайна сметка е ранен и евакуиран от конфликта с инфекция на окото.

„Седяхме под артилерийски обстрел от Николаев“, разказва той. „В този момент вече си мислех, че просто сме тук и правим глупости, за какво, по дяволите, ни е нужна тази война? И наистина имах тази мисъл: „Боже, ако оцелея, тогава ще направя всичко възможно, за да спра това.“

Той прекарва 45 дни в писане на мемоарите си от конфликта, нарушавайки една омерта, под която дори думата война беше прогонена в Русия. „Просто не мога да мълча повече, въпреки че знам, че вероятно няма да променя нищо и може би съм постъпил глупаво и ще си навлека толкова много проблеми“, казва Филатиев, а пръстите му треперят от стрес, докато пали още една цигара.

Неговите мемоари – ZOV, са кръстени на тактическите маркировки, нарисувани върху превозни средства на руската армия, които са приети като символ на войната в Русия. Досега не е имало по-подробен, доброволен разказ от руски войник, участвал в нахлуването в Украйна. Откъси бяха публикувани в руската независима преса, докато Филатиев се появи чрез видеозапис за телевизионно интервю по TV Rain.

„Много е важно някой да стане първият, който да проговори“, казва Владимир Осечкин, ръководител на правозащитната мрежа Gulagu.net, който помага на Филатиев да напусне Русия по-рано тази седмица. Това също прави Филатиев първият войник, за когото се знае, че е избягал от Русия, защото се е противопоставил на войната. „Това отваря кутията на Пандора.“

Тази седмица руският сайт за разследвания iStories, който Кремъл е забранил в страната, публикува признание от друг руски войник, който казва пред камера, че е застрелял и убил цивилен жител в украинския град Андриевка.

Филатиев, който е служил в 56-и гвардейски десантно-десантен полк, базиран в Крим, описва как неговото изтощено и зле оборудвано подразделение нахлува в континентална Украйна след градушка от ракетен обстрел в края на февруари, с малко по отношение на конкретна логистика или цели и без никаква идея защо изобщо се води войната. „Отне ми седмици, за да разбера, че изобщо не е имало война на руска територия и че току-що сме нападнали Украйна“, казва той.

В един момент Филатиев описва как хищните парашутисти, елитът на руската армия, превземат пристанището на Херсон и веднага започват да грабят „компютри и всякакви ценни стоки, които можем да намерим“. След това претърсват кухните за храна.

„Като диваци ядохме всичко там: овесени ядки, качамак, сладко, мед, кафе… Не ни пукаше за нищо, вече бяхме изтласкани до краен предел. Повечето бяха прекарали месец на полето без намек за комфорт, душ или нормална храна. „До какво диво състояние можете да доведете хората, като не се замисляте, че трябва да спят, да ядат и да се мият. Всичко наоколо ни създаваше отвратително усещане; като нещастници ние просто се опитвахме да оцелеем“, пише той в признанията си от войната.

„Знам, че ще прозвучи жестоко за чуждестранен читател“, казва той пред The Guardian, описвайки свой другар войник, който краде компютър. „Но войникът знаеше, че машината струва повече от една негова заплата. А и кой знае дали ще е жив утре. Така че той го взе. Не се опитвам да оправдая това, което е направил. Но мисля, че е важно да се каже защо хората се държат по този начин, за да разберем как да ги спрем… Какво би направил човек в подобни екстремни ситуации?“

Той надълго и нашироко обяснява в текста си за така наречената „деградация“ на армията, включително използването на остарели комплекти и превозни средства, които оставят руските войници изложени на украински контраатаки. Пушката, която му дават преди войната, е ръждясала и със скъсан ремък, твърди той.

„Ние бяхме просто идеална цел“, пише той, описвайки пътуването до Херсон с остарели и не бронирани камиони УАЗ, които понякога стоят на място в продължение на 20 минути. „Не беше ясно какъв е планът – както винаги никой не знаеше нищо.“

Филатиев описва своя отряд, докато войната се проточва, прикован в окопи близо месец близо до Николаев под украински артилерийски обстрел. Именно там снаряд взривява кал в окото му, което води до инфекция, която почти го ослепява.

С нарастването на разочарованието на фронта той пише, че има сведения за войници, които умишлено се прострелват, за да избягат от фронта и да съберат 3 милиона рубли като компенсация, както и за слухове за актове на осакатяване на пленени войници и трупове.

В интервюто той казва, че не е виждал лично актовете на насилие, извършени по време на войната. Но описва култура на гняв и негодувание в армията, която разкъсва фасадата на пълна подкрепа за войната, представена в руската пропаганда.

„Повечето хора в армията са недоволни от това, което се случва там, те са недоволни от правителството и техните командири, те са недоволни от Путин и неговата политика, те са недоволни от министъра на отбраната, който никога не е служил в армията“, пише той.

Откакто е публикувал разказа си, казва Филатиев, цялото му звено е прекъснало контактите с него. Но смята, че 20% от тях са подкрепили категорично протеста му. А много други, в тихи разговори, му казали за неохотно чувство на уважение към патриотизма на украинците, борещи се за защита на собствената си територия.

„Никой не лекува ветерани тук“, казва той в един момент. Във военните болници той описва среща с недоволни войници, включително ранени моряци от крайцера „Москва“, потопен от украински ракети през април. И в ZOV той твърди, че „има купища загинали, на чиито роднини не са изплатени обезщетения“, потвърждавайки съобщения в медиите за ранени войници, чакащи с месеци парите си.

Първоначалният план на Филатиев бил да публикува мемоарите си и веднага да се предаде на полицията. Но Осечкин му казва да помисли отново, като го призовава многократно да избяга от страната. До тази седмица Филатиев отказва да го направи.

„И така, заминавам, отивам в Америка и кой съм там? Какво трябва да направя?“ обяснява той. „Ако дори не съм нужен в собствената си страна, тогава кому съм нужен там?“

Ето защо в продължение на две седмици Филатиев отсяда всяка вечер в различен хотел и живее с тежка черна раница, която носи със себе си, опитвайки се да бъде една крачка пред полицията. Дори тогава, признава той, не би трябвало да е трудно да бъде намерен.

The Guardian не успява да провери независимо всички подробности от историята на Филатиев, но той предоставя документи и снимки, показващи, че е парашутист от 56-и въздушнодесантен полк, разположен в Крим, че е бил хоспитализиран с нараняване на окото, получено по време на „извършване на специални задачи в Украйна“ през април и че той е писал директно до Кремъл, преди публично да изрази негодуванието си от войната.

Стари снимки показват Филатиев като тийнейджър в синьо-бяла телняшка (традиционната синьо-бяла долна риза, носена от военния персонал) сред колегите си войници, след това да виси на въртележка по време на обучение за парашутисти, след това, вече по-възрастен, гладко избръснат в тен камуфлаж позира с пушка в Крим преди началото на войната.

Роден в семейство на военен в южния град Волгодонск, 34-годишният Филатиев прекарва голяма част от ранните си 20 години в армията. След като е служил в Чечня в края на 2000-те години, той прекарва почти десетилетие като дресьор на коне, работейки за руската компания за производство на месо Miratorg и за богати клиенти, преди да се назначи отново през 2021 г. по финансови причини, разказва той.

Сега той е променен човек. Филатиев остава мощен и артикулиран, но войната и стресът са взели своето. Върху покритите му с белези бузи има набола двуседмична брада. Той все още не вижда правилно с дясното си око. И се смее горчиво, че трябва да се оплаква от руската армия на чуждестранен журналист и „идва да говори като свещеник на бира“.

„Казват, че героизмът на едни е по вина на други“, казва той. „21-ви век е, ние започнахме тази идиотска война и отново призоваваме войниците да извършат героични дела, да се жертват. Какъв е проблемът – не изчезваме ли?“

Най-вече Филатиев се чуди защо все още е свободен. Бил чул, че неговата част се готви да го обвини в дезертьорство, обвинение, което може да го вкара в затвора за много години. И все пак нищо не се случило.

„Не разбирам защо все още не са ме грабнали“, казва той при среща на гара в Москва с The Guardian. „Казах повече от всеки друг през последните шест месеца. Може би не знаят какво да правят с мен.“

Това е мистерия, която той може никога да не разреши. Филатиев избяга от страната по неразкрит маршрут малко след интервюто. Два дни по-късно Осечкин обяви, че Филатиев е успял да избяга от Русия „преди да бъде арестуван“. Все още не е ясно дали той е обвинен официално в някакво престъпление в Русия или не.

„Защо трябва да бягам от страната си само за това, че казвам истината за това, в какво са превърнали нашата армия тези копелета“, пише Филатиев в съобщение в Telegram. „Поразен съм от емоции, че трябваше да напусна страната си.“

Той остава един от шепата руски войници, които са говорили публично за войната, макар и след месеци на агонизиране как да го направят, без да нарушат службата си. „Хората ме питат защо не хвърлих оръжието си“, казва той. „Ами аз съм против тази война, но аз не съм генерал, не съм министър на отбраната, не съм Путин – не знам как да спра това. Не бих променил нищо, като стана страхливец, да хвърля оръжието си и да изоставя другарите си.“

Седейки по оживените улици на Москва вероятно за последен път, той казва, че се надява всичко да приключи след народни протести като по време на войната във Виетнам. Но засега, на мнение е Филатиев, това изглежда далеч.

„Просто съм ужасен от това, което ще се случи след това“, казва той, представяйки си как Русия се бори за пълна победа въпреки ужасната цена. „Какво ще платим за това? Кой ще остане у нас? … За себе си казах, че това е лична трагедия. В какво се превърнахме? И как може да стане по-лошо?“