Преди 138 г. България счупи волята на Великите сили и обяви Съединението!

 В това е силата на това събитие, защото тогава всички се обединяваме – както народа, така и управляващите. В името на една обща кауза съществуващите тогава две партии – либералната и консервативна, загърбват различията.

Когато Захари Стоянов се обръща към българския княз Александър, който поема политическата отговорност за Съединението, въпреки колебанията си заради реакциите на Великите сили и особено на Русия, която би изтълкувала това като удар срещу нея.

Своята отговорност поемат и Петко Каравелов, като министър председател и Стефан Стамболов, в качеството си на председател на Народното събрание. Тоест, въпреки съществуващите колебания и противоречия между тези три главни фактора, те се обединяват и застават начело на Съединението. Това е дело, с което ние трябва да се гордеем.

И забележете – по-малко от два месеца след това Сърбия нападна България, а смелата българска войска осъществи славната битка при Сливница. И както пишат съвременниците на тези събития, там българите извършват истинско чудо.

Вижте малка част от написаното от поета Румен Леонидов за Съединението и държавата ни преди време, което е повече от актуално и днес:

„…Къде се дянаха внуците и правнуците на онези храбри момчета, млади мъжища, юначни български чеда, които въстанаха, за да обединят разкъсаното Отечество? Няма ги. Хич ги няма. Може би защото природата си почива? Може би защото нацията ни е вече ялова? Или духовната ни сперма е нефелна?

Може би защото страдаме от интелектуална недостатъчност и нямаме нагона на целокупния национален дух, който да оплоди майка България и тя, милата, да се сдобие с читави младенци?

А може би е време да престанем да се вглеждаме единствено в безнадеждното мъжествено многоточие от безволеви, но лакоми неудачници, които си избираме да ни управляват? Пленници сме на всеобщото отвращение. Отвращението от политиците е най-масово, на пръсти се броят онези сред тях, които се отличават с чиста съвест, с чисти помисли и чисти сърца.

След като ние, мъжете, не можем да съберем един отбор, в който да няма мухльовци или мижитурки, значи е ред на слабия пол да покаже силата си.

Отблъсваща е липсата на лични лидери, на воеводи, ако щете, отблъскваща е и липсата на осъзната обществена необходимост да бъде излъчено такова воеводство, вместо това се нагледахме на мъжкарска самовлюбеност, суетност, надменно ежене и тесногръда дребнавост.

За малките ни политически мъже, повечето от които са духовни пигмеи, държавата е голяма играчка, която може безнаказано да бъде употребена и потрошена. За тях общественият живот е част от игричката на стражари и апаши, които тарикатски си делят плячката за сметка на мнозинството от безгласни балами.

И ако не го проумеем  язък за ония луди глави, които изгоряха за род и родина – и без които нямаше как днес да се наричаме българи….“