Поетът Лъчезар Лозанов : За Морфов и Шекспир! Колективът на Народния театър избра пържолата!

Какъвто и филм да се направи за Ботев, той винаги ще излиза от разнородните прочити, с които го въобразява митологизиращата публика. Вместо филм зрителят получава броеница сценки, излъскани до блясък от патетична чувственост и театрално-сантиментален език, изкрещян с октава по-високо.Сцените на битките с турците са като от времето на Многострадална Геновева.

Парламентът е такъв, какъвто е човекът в кръчмата на малкото село. Повечето критикуват депутатите не защото искат да променят правилата, а защото искат да седнат на същия стол, на който е седнал Бойко Борисов.И си го избират отново и отново, защото той е многовариантен проект от мозъците на мнозинството така наречени обикновени отрудени българи. Включително и ония, които безотговорно не гласуват.

Това казва в интервю за Фрог нюз поетът Лъчезар Лозанов. Тези дни той бе удостоен с награда на Лигата на писателите в САЩ за книгата си „Кожата на света“.

– Г-н Лозанов, сканадалът в Народния театър не свършва. Има ли изкуство там, където се намесвва политиката? Заплатата достатъчен повод ли е, да не им стиска на някои от артистите?

– Аз съм зад Морфов, защото той умее да прави от изкуството дълготрайни знаци във времето. Представете си Шекспир – никой днес не се пита колко пари е вземал, гладувал ли е, кои са били актьорите, заради които е писал, дали театърът е фалирал. Как точно е сглобявал характери и конфликти в движение или дълго обмисляне. Какво иска зрителят? Като влезе да гледа, да му е интересно, да го увлича, да му предлага неочаквани идеи, пиесата да го отведе другаде. Извън познатия му свят. Всички останали са обслужващ персонал.

Има актьори с неподражаем талант – ако попаднат на добър режисьор, автор, човек който концептуализира – правят шедьоври. Попаднат ли на неподходящия – правят чалга. Да не припомням Калоянчев, Мутафова и редица други – имаха звездни мигове, имаха и пошла продукция. Така че не ме интересува даже дали Морфов има кусури като личност, не го познавам.

Знам, че може да прави звезден театър – това е достатъчно. Когато в ПЕН центъра казах, че колективът, масовката от Народния театър е избрала пържолата и заплатата, една девойка на която соцът и пречел да прави секс, ме попита: кой си ти, за да наричаш масовка толкова талантливи и изявени хора, застанали с подписа си зад директора и неговия пиар. Кой съм наистина? Ами никой. Зрителят от залата, който не иска да знае карантията на театъра, а е дошъл за два часа и иска просто да му е интересно. Това остава във времето.

Не съм против това една жена да членува в която и да е легитимна българска партия, каквато е ДПС. Но съм против да е съучастник и съмишленик на най-отявления далавераджия, който е едноличен и несменяем лидер на феодална практика и незаконно мотае като собственост терените в Росенец, а отгоре на всичко се хвали с обръчите си от зависими фирми. И пиарката да му е инструмент в излъскването на имиджа и да боядисва отявленото черно в невинно бяло. Не точно това е каузата на изкуството, въпреки че като менажери с Василев може и да са талантливи в осигуряването на заплати и парче луксозен салам.

Тези, които избраха каузата на високия доход, дори да са добри актьори и творчески фигури, си остават обслужващ персонал. Дали ще обслужват добрия предприемач или човекът, който прави изкуство – изборът ги обрича да станат охранени люде или да оставят знак в изкуството. Колкото и значима маса да са заедно, не масата прави събитията в културната история. Помним го от колективните възгласи в соца. Може и да греша, в крайна сметка публиката има последната дума. А тя не е задължително нито да е завършила университет, нито да е чела дебели обяснения за изкуството. Тя го разпознава в салона като се смее или плаче, като споделя или се ядосва на неочакваните идеи и ситуации, в които я вкарват автора и режисьора. Зависима е от тези, които могат да концептуализират времето, неговите спазми и гърчове.

За едни пиеси се говори десетки години след тяхното поставяне, за други забравяме след като са ни ядосали на излизане. Каквито и якобински маниери да показва Морфов, той е човекът, който от фрагментите сглобява многоетажно изкуство, чийто език е разбираем и у нас, и в чужбина. Универсалният език на времето, в което живеем.

– Вашата оценка за филма за Ботев. Много ваши колеги – поети, писатели и литературни критици изразиха своето, меко казано, отрицателно мнение за филма. Не трябва ли голяма смелост да се заемеш с филм за Ботев при бюджет само от 280 000 лв.

– Голяма смелост е, наистина. Но ако само смелостта стигаше, шедьоврите в киното щяха да са стотици. Не бих искал да съм прекомерно взискателен – във времена, когато чалгата пълни зала Армеец и екзалтира младата публика, филмът на Максим Генчев стои добре като масово изкуство. Какво му пречи да бъде добро кино? Първо – самият образ на главният герой. В народностното съзнание той е многопластов, многовариантен..

За различните социални ниши представата за Ботев е различна, като да минаваш всеки ден през един софийски квартал, но да твърдиш, ча това е цялата София. За едни той е интелекта, изравнил ни с водещите идеи и мислители в Европа, за други – радикализмът, хъшлакът, контра на всеобщото успиване, за трети – националният идеал, умението от фолклорния епос да направи лична поезия с неподражаем ритъм и фигуративност, която не оставя традиция на стихотворната му техника по късно у нас. Различните хора го мислят различен и само в най-общите си профили като публицист, поет и воевода, пресечните точки добиват консенсус. Какъвто и филм да се направи за Ботев, той винаги ще излиза от разнородните прочити, с които го въобразява митологизиращата публика.

Оттук започват добрите и лошите страни на филма. Доброто е, че ни въвлича в реални конфликтни ситуации с известни личности от онова време без страхливо да замазва различията, грубостите, илюзиите, измамите и в немалко случаи манталитета на дребния селски прагматик и еснаф. За жалост хаосът от непояснени сцени изисква предварителна справка с имена и събития, за да се ориентираш кой кой е и какво става. Цялостната интрига не се обединява в една нишка, която да движи действието, а случките подскачат, прескачат се една друга и се лутат по посоката на сюжета.

Диалогът не е разговорен и обран, а патетичен, подпъхван със стихове и публицистични пасажи от вестникарските статии на поета – което го прави изкуствен и театрален. Сцените на битките с турците са като от времето на Многострадална Геновева, а фолклорните елементи са външно пришити и декоративни. И ред други кусури да не навлизам в подробности…

Но несъмнено филмът ще намери публика. Във времената, когато немалки групи млади хора правят контракултура и намират почитатели, когато масовата нагласа се свежда до забиване в телефона или компютъра и мнозинството не е прочело и 3 книги през годината, когато технологиите надделяват над комплексното знание и любопитство – филмът като стилистичен дизайн е приемлив за патриотарското и митологизиращо мислене.

Вместо вестник зрителят получава стенвестник. Вместо филм получава броеница сценки, излъскани до блясък от патетична чувственост и театрално-сантиментален език, изкрещян с октава по-високо. Ако мнозинството от съвременните тийнейджъри са прочели по задължение 2 стихотворения от поета в училище, гарнирани с високопарни квалификации, филмът на Максим Генчев би ги предизвикал да полюбопитничат, макар и заради скандалите, разправиите и интригите в стил лайфсайл в нашите днешни жълти вестници. Дори това да е, все пак е полезно. Донякъде.

Самите бурни дискусии, критики и одобрения са събуждане и обелване на втвърдения повърхностен слой от фигурата на Ботев и естествен шанс да прогледнем с нови очи върху един от феномените на българския дух и воля за промяна.