Ако Боян носеше „Ин Рийч“, можеше да е жив. Но в планината няма „ако“!

Боян Петров не успя да спечели и тази битка. Планината този път не го пусна по пътя обратно надолу.
Той реши сам да атакува върха, съзнавайки прекрасно какво може да му се случи. Ако можеше по някакъв свръхестествен начин да се свърже с нас, със сигурност би забранил на близки, познати и фенове да съжаляват за него. Нищо чудно, че роднините му и сега остават на крака и не спират да повтарят, че техният любим човек е останал там, където винаги е искал да бъде.
Извън философските разсъждения остава въпросът какво точно се е случило с великия ни алпинист по пътя нагоре на хималайския осемхилядник Шиша Пангма.
След публикуването на всевъзможни версии на този етап най-достоверна изглежда тази, според която Петров е пропаднал в пропаст, покрита със сняг.
Един от най-опитните шерпи, помагащи на алпинистите от чужбина да покоряват Шиша Пангма, смята, че това се е случило някъде между Лагер 3 и самия връх. Точно там планината предлага смъртоносни капани за своите гости и най-лекото отклонение от маршрута може да се окаже фатално.
Само че отклонението от маршрута не бива да бъде смятано за огромна грешка, времето там може да се влоши внезапно и да да намали видимостта почти до нула. Вятърът, снегът и мъглата силно ограничават възможността на алпиниста да се движи по уж безопасния маршрут нагоре.
Истината е, че Боян Петров тръгва към върха точно в такова лошо време и като нищо може да е попаднал в ледена цепнатина, от която няма излизане. След неговото изчезване започна дискусия какво точно е накарало Петров да пренебрегне собствената си сигурност и да атакува върха при крайно рисковани метеорологични условия.
Пред „168 часа“ организаторът на фаталната експедиция Мохан Ламсал обясни, че Петров е поел риск с времето. Според него идеята на Боян е била през цялото време да действа соло, без да ползва шерпи, въжета или допълнителен кислород.
На практика това не е новост в мисиите на българина, тъй като той по принцип е предпочитал да се катери сам, за да следва собственото си темпо.
При подобно катерене обаче се увеличават многократно рисковете и когато не може да разчиташ на чужда помощ, би трябвало да си максимално сигурен в своите възможности и външните фактори. И все пак Боян Петров тръгва към върха, въпреки че времето е лошо и останалите членове на експедицията предпочитат да изчакат подобряване на атмосферните условия. Мохан Ламсал има обяснение за поетия от нашия алпинист риск.
„Бързаше, защото го чакаше експедиция към Еверест, организирана от нас. Боян беше включен в нея. Планираше на 3 май да атакува върха, на 4 май да се върне в Лагер 2 и на 5 май да слезе“, твърди организаторът на последната за Боян експедиция.
В тази връзка Мохан Ламсал не обвинява, а единствено съобщава факти, за да бъде сглобена цялостната картинка. Той няма обяснение защо българинът предприема соловата си мисия, без да вземе сателитния си телефон.
Един от най-известните алпинисти в света обяснява точно какво усилие изисква носенето на иначе много важната за живота на алпиниста техника.
Италианецът Симоне Моро изчислява, че ако сателитният телефон тежи 300 грама, то те се умножават по 10 000 стъпки, което от своя страна излиза 3 тона допълнително усилие.
Моро признава, че и той самият е правил компромиси с екипировката си – слага си по-леки обувки, тръгва с по-малко гориво и дори изоставя допълнителния чифт чорапи. Но винаги взема със себе си сателитен телефон и резервни батерии.
50-годишният италианец категорично подчертава, че не смята за грешка решението на Боян Петров да не вземе със себе си устройството за комуникация. И признава, че шансовете за оцеляване на Боян Петров можеха да бъдат много по-големи, ако беше взел в багажа си друга техника, която набира все по-голяма популярност сред алпинистите.
Става дума за устройството „Ин Рийч“, което тежи 100 грама и може да предава съобщения за помощ. Благодарение на него спасителните екипи много по-бързо щяха да получат шанса да се ориентират къде е алпинистът и евентуално да се опитат да му помогнат.
Словосъчетанието „Ако беше взел модерната джаджа, щеше да е друго…“, в случая изглежда крайно неуместно, защото в планината няма „ако“. Всичко се случва и никой не може да бъде максимално подготвен за опасностите.