Евгений Дайнов : Как моделът на Борисов върна България 400 години назад!

За нелепото поведение на Бойко Борисов в последно време може да има две обяснения. Или е в сляпа паника и действа откъслечно, без мисъл и цел, само и само да отбива някакви удари срещу себе си. Или пък се прави на луд, както му се е случвало доста често и в миналото.

Виждали сме го обаче и паникьосан, и правещ се на луд. Кое днес е различното? Защо поведение, което вече сме наблюдавали, този път изглежда толкова нелепо?

Защото Борисов е минало. И то отдавна. Той няма планове и не следва стратегии за бъдещето, защото не разполага с такова. Затова е на прага за седми (!) пореден път да не може да сформира правителство с връчен му мандат. От години той живее в някакво вечно настояще, в което задачата му е да добута до края на деня, а оттам нататък – я камилата, я камиларя…

Какво минало олицетворява Бойко Борисов?

Става дума, разбира се, за минало „а ла Хегел“: пациентът още мърда, но вече не съществува реално, тъй като неговата Идея го е напуснала. Защото, по Хегел, реално съществуват само онези явления, които олицетворяват някаква Идея; лишените от Идея съществуват за кратко и не докрай реално („актуални, но не реални“).

В България, Борисов се оказа онзи, който разбра, че е възможно да съществува модел на общество, който да не е нито комунизъм, нито демокрация, нито държавна икономика, нито – пазарна такава.

Този модел връща нещата назад с около 400 години – отпреди и капитализма, и комунизма, и демокрацията, и пазарната икономика. Ако се съгласим с историка лорд Актън, че през тези 400 години Европа е преминавала от обществен модел, основан на подчинението, към обществен модел, основан на независимия живот, то е ясно, че Борисов възстанови обществото, основано върху подчинението.

Това е същината на „модела Борисов“ (и модела Орбан, и модела Путин, и модела Вучич, и модела Фицо): смяната на равенството и свободата под закрилата на закона с йерархия на подчинение (всеки си има господар) в среда на беззакония, в която „закон“ е онова, което казва по-силният.

Съответно, доминиращият типаж в обществото вече не е типичният за Европа независим, свободно избиращ човек, който постига целите си с все повече знания, умения, целеполагане, самодисциплина.

Доминиращият типаж в „модела Борисов“ е средновековен. За да постигнат житейски успех, хората са окуражавани да търсят закрила от някой силен, за което се отплащат с подчинение. При този „модел“ общественият елит е също отпреди векове.

Това не са просветени, отговорни и професионално компетентни хора, а „мъжкари“, които вземат онова, което им трябва, от плебса (предимно – от публичните пари), без да произвеждат нищо.

При този модел не се произвежда стойност – нито в икономиката, нито в културата или политиката. Този модел е отпреди Адам Смит: участниците в него са убедени, че за да имат те, трябва да го вземат от някой друг.

Това обаче не е същинско Средновековие. Тогава аристократичният елит макар също да е смятал, че за да има той, трябва да го вземе от някой друг, е упражнявал самоконтрол. Това са били в крайна сметка рицари, които са подчинявали действията си на чест, честност, благородство, Новия завет и грижа за по-слабите.

Никакви такива механизми на самоконтрол не функционират в „модела Борисов“. В неговите рамки елитът не е рицарски, а – бандитски, мародерски, обирджийски. Затова още преди 5-6 години западни анализатори назоваха управлението на такива като Борисов и Орбан „гангстерски режими“.

Проблемът на гангстерските режими е проблемът на всяка олигархия: липсата на легитимност. Едно е да те управлява аристократ, който е очевидно класи над теб; друго е да те управлява някакъв вулгарен крадец, който не е ясно, до каква степен може да чете и пише. Рано или късно масата хора се надига срещу гангстерската олигархия, тъй като не вижда ясна причина да продължава да я търпи.

Олигархиите имат и вътрешни източници на слабост. Тъй като са основани единствено върху присвояването на обществен ресурс (пари, природа), те не знаят цената на парите и нямат праг на тяхното харчене. Всеки олигарх винаги дължи (на разни крайно опасни типове) повече пари, отколкото има в момента. Затова приходите трябва постоянно да се увеличават. Но „моделът“ не произвежда стойност, парите се оказват крайно количество и бързо свършват.

В този момент се случват две неща. Първото: наличните олигарси се сбиват помежду си за достъп до още средства. Това се случи с плячкосването на КТБ и продължи през следващите години, минавайки в хронична фаза. Второто: покрай наличната олигархия започва да се върти група по-млади, по-хищни и по-безскрупулни мъже (никога няма жени), които искат те да станат олигарсите, като изместят сега съществуващите.

В този момент започват необясними гонения на довчера недосегаеми олигархични гиганти (Петьо Еврото, Васил Божков-Черепа) или поредица от убийства (Трактора, Нотариуса).

Борисов си отива

Дотук анализът е „по Аристотел“: моделът Борисов се разпада (макар бавно) пред очите ни, тъй като народът вече не го иска; олигарсите се бият помежду си; нови кандидати за олигарси ги притискат отвън. В днешния свят, обаче, не е като в древна Гърция: всичко е свързано помежду си и всичко влияе на всичко. Затова днес виждаме и действието на още един мощен фактор, който убива „модела Борисов“: външният.

Днес едва ли има политическо събитие, случващо се в България, което да не е отглас от войната в Украйна. С мутирането на Путинова Русия от гангстерска в нацистка, разкрило се в нахлуването в Украйна, Западът най-сетне престана да толерира такива като Борисов. Всички видяха с каква лекота гангстерските режими мутират и престават да бъдат проблем единствено за собствените си държави, а стават проблем на целия свят. Затова именно „евро атлантикът“ (макар носител на руския орден Ломоносов) Бойко Борисов така трескаво продължава да се опитва да се скрие зад ПП-ДБ. Той знае, че освен Манфред Вебер, на Запад от Белград не е останал нито един политик, който да го смята за безвреден.

Всичко това са размествания на много дълбоки, тектонични пластове в политиката, които правят „модела Борисов“ невъзможен за поддържане, а самия Борисов – част от миналото, мятащ се все по-истерично в отчаян опит да продължи да мърда (макар реално вече да не съществува) поне още малко. Това мятане превърта пред очите ни всички стари номера на Борисов, с помощта на които той преуспяваше в продължение на две десетилетия. Да се прави на луд е централният номер на този репертоар, но вече не дава очакваните резултати, тъй като стари номера в нова среда не работят.

Евгениѝ Дайнов, Дойче веле