Тези папагали: “ Нихт шпрехен зи дойч“

Уважаеми пасажери,  на кораба трябва да се повеселим. Вече знаете, че всяка седмица, ще публикуваме статии за зараждането на бизнеса. Започнахме с дребния бизнес и раздел „Куфарна търговия“. Днес ще ви разкажем за: „Тези папагали нихт шпрехен зи дойч“!  Когато наливахме основите на бизнеса започнахме с куфарна търговия. Тогава – 1990 година ни наредиха на пистата и дадоха старта на състезанието до Брюксел. Хукнахме ние с ентусиазъм, ама на Ветрен изплезихме езиците. Само другарите от Държавна сигурност продължиха, ‘щото на Ветрен ги чакаха „Волгите“ и заминаха. По големите другари от Ц.К. направо се качиха на самолета за Белгийската столица – Егати, равния старт!
Та, започнахме ние „бизнеса“ с куфарна търговия до република Турция. Заради ценовата разлика вървеше всичко. Работехме на принципа лев за долар. Тук го купуваме за един лев, там го продаваме за един долар, ама като се върнем тук долара го продаваме 5 лева, т.е. работихме на 500% печалба. Лошото в занаята бе, че работихме с малко пари, ама берекет версин на 10 дена ходим и по една заплата го докарвахме. Печалбата скочи сериозно, когато започнахме с експорт на животни. Изнасяхме декоративни рибки и папагали. Рибките си вървяха лев-долар, ама изнасяхме по 200 броя. Как щяха да ни застрелят заради тях другата събота. По-добра беше печалбата от папагалчетата. Един лев тук – пет долара там, а по пет лева…ехее! Пазар имаше и номерът беше само да ги изнесеш. Ядосвам се, като гледам сега, как за хванали „колеги“ с 20-30 бройки. Абе аджамии, с бат Стоян (Кидера) и бате Данчо (светла му памет), един от най-добрите автомонтьори на времето, изнесохме 200 броя от малките и 10 качулати, но да почнем отначало. Изнасяхме ги в кутии за обувки по 10 броя. Вътре с тиксо 2 поилки вода и на дъното храна. Границата се минава вечер, защото хайванчетата спят. Един път (освен кутиите в колата) закрепих по едно пластмасово шише 2 литра в задните подкалници на Ладата само докато минем границата. Стоя на границата, а очите ми все там. Видях, че митничаря улови погледа ми и му казах:-„А, бе, нещо ми се струва, че задната гума е по-мека. Нали си беше от Странджа, отиде и ритна гумата да провери. Аз от страх да не се разкряка „стоката“ взех да кашлям, ама жестоко. Като видя, че ми се насълзиха очите ми каза: „Спокойно бе колега, ти за една гума ще се задавиш! Помислих си „не е за една гума бе, глиган, по 25 папагала има в шише. Минахме – за кой ли път на късмет. Вече работехме „професионално“ и на дъното на багажника имах 30 сгъваеми кафеза. Майстор в Славейков ми ги правеше по мой проект. Правоъгълни с пантички, които за 2 минути се сглобяваха. Като минем границата спираме на „Чешма хотел“ – първата отбивка с чешма преди Дерекьой и сглобявахме кафезите. Викахме му така, защото много пъти в началото, преди да захлебим, спяхме там в колите. Лошото беше само зимата, ‘щото сутринта ни трябваха по 5 минути да се раздвижим, а после в снега да заголиш задните части за естествена нужда. То студа се ядваше, ама мисълта да не мине някой беше „по- страшна“. Та, сглобяваме кафезите и слагаме вътре по 2 папагала. Колата и багажникът заприличват на зоомагазин, ама е удобно, има търговски вид и върви. Пътуваме с колите аз и моят приятел – бате Васко (всеки в колата си, за да носим повече стока), мислим за кяра и изведнъж ни спира

трафик полис – ужас! Още като видяха пълните с кафези коли питаха:- „Как минахте границата“? – „На късмет, отговарям му.“ Не мога да разкрия сглобяемия мурафет. Треперехме. Чудих се стоката ли ще ни вземат или направо в конака. Бяха обаче в настроение и само ни питаха каква „джеза“- глоба сме приготвили? Докато се суетяхме единия полицай попита: „Моапет кушу“? Моапет кушу е думата за папагал, която означава говореща птица. Зададена с въпросителен тон означава – говорещи ли са? Аз поназнайвах турски, а бате Васко не правеше усилия да го научи. Преведох му, че полицаят пита дали стават големи и дали говорят – демек колко са скъпи. Тъй, като това беше кулминацията на напрежението, тоест колко ще платим, бате Васко притеснен  каза: „Нихт шпрехен зи дойч“, т.е. не говорят немски. Полицаят явно не беше запознат с фразата и ме погледна въпросително. На мен напрежението ми изби и почнах да се смея – и сбърках. После 20 минути с моя турски „един гаща плява“ обяснявах на полицаите защо се смея и че Васко не ги е обидил. Минахме тънко – взеха само по един кафез – бяха двама. Само ‘дето 30 минути избираха. Така че, когато правите бизнес с чужденци, внимавайте с езика.
Очаквайте другата събота трета серия – „Шампан мадам“ или как платих 80 долара за една кока кола – без да пипам.
Специалист куфарна търговия – Вуйчо Страхил